Без съмнение става въпрос за пиесата "Формата на нещата" от Нийл Лабют. Пиеса, която е интересна дори само като чист текст. Любопитно, но факт. В повечето случаи, ако не си актьор, режисьор и в този ред професии, малко трудно би понесъл да четеш пиеса. Но тази увлича. Може би защото диалозите са прости (но само като строеж на изреченията).
  Четирима млади. Студенти. С характери. И изкуството сред тях като форма на изразяване. Като форма дори на осъществяване.
  Дали изкуството е изкуствено или винаги е естествено? Или и двете, в зависимост от ляво или от дясно го гледаш. И как за един скритият пенис е цензура, а за друг просто чепка грозде...
  Много въпроси бликат в съзнанието, такива, за които всички се замисляме, но някяк си на втори план, въпроси, на които не обръщаме внимание по принцип. До каква степен харесваме някого заради душата му или заради лицето му? До къде сме готови да стигнем, за да се харесаме на другите? Къде свършват предразсъдъците и кога преминават в аморалност? Може ли да бъдем стеснителни и прекрасни или задължително трябва да сме разпуснати и фриволни? И най-важното... имаме ли право в качеството си на "хора на изкуството", да престанем да бъдем човеци, като прегазваме всички други по пътя си. И не просто всички други, а онези, които целенасочено сме си избрали да умъртвим и изядем за вечеря.
  "Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството" е казал Карел Чапек. Пък вие сами си го използвайте в живота.
  За тези, които се страхуват да отидат на театър, пиесата я има и на филм :)